Властелинът на неизчерпаемата жизнена енергия JEFF STAPPLE разказва за неслучайните случайности

Вярваме, че тези редове ще те дарят с доза вдъхновение и стимул да не позволяваш „външният шум“ да заглушава шепота на сърцето ти!💖

В детските ми години мечтаех да стана астронавт. Не съм имал амбицията да се изявявам в сферата на модата или изкуството. Родителите ми също никога не са ме насърчавали да се развивам в тази посока – дори напротив в онези години за азиатците (какъвто съм аз и моите родители) да градиш кариера в сферата на изкуството беше нещо срамно и равнозначно на пълен провал. На художниците и на хората на изкуството се гледаше като на утайката на обществото – като по-пропаднали от тях се възприемаха единствено престъпниците, а понякога дори беше поставян знак за равенство между двете социални групи.

На практика и до днес – почти четвърт век след впускането ми в това невероятно приключение, аз не съумявам да обясня на родителите ми това което правя и това, в което вече съм изключително успешен.

Всичко започна със силен интерес към онова различно облекло, което не се предлагаше масово и обикновено се изработваше в единични бройки от никому неизвестни любители дизайнери с много нестандартно усещане за модата.

Дебютът ми като дизайнер на облекло беше плод на пълна случайност – в общоприетия смисъл, защото аз смятам, колкото и клиширано да звучи, че няма случайни неща. Един ден в магазин за дрехи собственикът на обекта ме заговори, воден от желанието да разбере откъде съм се сдобил с ризата, която носех. Когато разбра, че си я бях ушил сам, ме попита мога ли да ушия серия от 12 броя, за да ги пусне в продажба в магазина. До този момент дори не се бях замислял за възможността да създам свой собствен бранд и никога не се бях възприемал насериозно като дизайнер.

Ризите се разпродадоха светкавично и това постави началото на едно бизнес начинание, което четвърт век по-късно включва собствен стрийтуеър бранд, собствена търговска верига, агенция за моден дизайн и собствено списание - дори самият аз не мога да повярвам на чутото, изброявайки всичко това (смее се).

Никога не съм го планирал и не съм мечтал за това, но всъщност този творчески порив винаги е живял в сърцето ми и е търсил възможност за изява.

Един от хората, които са оказали силно влияние върху формирането ми като личност, е гимназиалният ми учител по рисуване Michael Reed – неслучайно и първият ни търговски обект носи неговото име - „Reed Space”.

Всеки от нас носи спомена за своите преломни житейски срещи с хора, чието присъствие в живота ни буквало променя неговата посока и които живеят в сърцата ни до последни ни дъх. Michael Reed беше такъв човек за мен, а „Reed Space” е наследството, което той ми завеща-онази незаличима следа, която той остави в душата ми и в света.

Всъщност Staple Pigeon е моят шанс да оставя следа. Освен да творя уникални облекла и обувки, които се радват на огромен интерес, брандът ми дава възможността да се докосна до света на младежта. Когато създаденото от мен и моята история послужат като пример и източник на вдъхновение дори на едно-единствено хлапе, това е много по-ценно от всеки друг постигнат успех и реализиран бестселър.

Много често ми задават въпроса : „Откъде намираш енергия, за да работиш толкова много?“ Може да ви прозвучи странно, но едно от нещата, които правя по абсолютна принуда и на които отделям най-малко време е сънят. Никак не обичам да спя, защото това е времето през което няма как да творя. А да бъдеш изпълнен с енергия е най-естественото състояние, когато възприемаш това, което правиш, не просто като работа или кариера, а като смисъл на съществуването ти, като най-добрата форма за себеизява, като нещо, което те изпълва с нестихваща страст и вдъхновение.

Тук ми хрумва една история :

След големия пожар в Лондон, който избухва през 1666 и изпепелява по-голямата част от града - включително катедралата „Свети Павел", задачата по възстановяването на катедралата е възложена на сър Кристофър Рен - един от най-великите архитекти на Англия за своето време.

Един ден, наблюдавайки работата на трима от зидарите, сър Кристофър Рен решил да ги заговори. Той се приближил до първия мъж и го попитал какво прави. Младият мъж го погледнал с досада и троснато промърморил :

Не виждаш ли какво правя? Аз съм зидар и просто си върша работата. По цял ден зидам тухли.

Сър Кристофър Рен благодарил учтиво за отговора и отминал.

Приближил се до втория зидар и му задал същия въпрос.

Аз съм зидар- отвърнал с усмивка младият мъж- и в момента правя това, което умея най-добре – зидам. Резултатът от труда ми ме кара да се чувствам горд и съм щастлив, че това, което ме изпълва с гордост и удовлетвореност, ми помага да изхранвам семейството ми.

Сър Кристофър Рен поздравил мъжа за отличната работа и отминал.

Приближил се до третия зидар и отправил и към него въпросът, на който вече бил получил отговор от другите двама. Когато младият мъж извърнал поглед към него, очите му светели от вълнение и сякаш от тях струяла чиста радост, която изпълвала всичко и всички наоколо.

Имам невероятния шанс да участвам в строежа на най-красивата катедрала в света! - отвърнал младият мъж с грейнало лице и заразителен ентусиазъм.

Схванахте ли каква е разликата между „работа“, ‚кариера“ и „призвание“ 😉